Поглеждам към кутията с писма в ъгъла. Извадих я още първия ден, в който се прибрах вкъщи за Коледа, но още не съм я отворила. Седи си там и ме чака. Късно е. Сипвам си чаша вино и се взирам през прозореца. Навалял е сняг – пухкав и много. Градът е притихнал и всички вкъщи спят. Това си е моето време.
Отварям кутията и вдишвам дълбоко. Връщам се назад във времето. Нищо не може да се сравни с очакването и мириса на истинско писмо, ей такова – на хартия и написано на ръка, с познат почерк. Няма нищо общо със забързаните статуси и бележки във фейса и със съобщенията във вайбър.
Много пъти досега съм искала да отворя отново писмата и да ги прочета. Сещам се че имах много повече, но преди време реших да запазя само тези, които са ми от най-скъпи на сърцето хора. Взимам напосоки и започвам да чета. Усещането е като пътуване през времето.
Цункам те и ми е толкова мъчно, че ми иде да грабна една лодка и да греба с шепи до Видин и.. дигата, която не е за разходки 😉 Били, Cape Cod 2001
Писмата ме подсещат за стари срещи и емоции, за разни случки които отдавна съм забравила. Има писма от брат ми, от Ники и Биляна – те са ми като част от семейството, толкова щуротии сме правили като деца четиримата заедно, че нямат край. След време Ники ме научи да слушам U2, а после тримата заедно и още куп хора ходихме на концерт на REM в Белград.
Теодорке, това е Карловият мост. На него пяхме на 31ви „Хубава си моя горо“ и ни бяха наобиколили разни немци (изроди като нас), възхитени на изпълнението ни. Прага е супер яка. Били и Ники, 2000
Имам писма от Деси, с която съвсем случайно станахме съквартирантки на един летен курс към Американския Университет. С радост установихме, че носим едни и същи записи на Nirvana и Red Hot, а после си изкарахме доста щуро.
Тедунче, ето ти небостъргачите, топнати в езерото Мичиган, което си е цяло море!… Американците слушат гаден соул и не знаят да танцуват, но им харесва как ние танцуваме „по европейски“ Деси, Чикаго, 1998
Тук са и писмата на Вики, братчето ми, с който се запознах покрай музиката на Doors… Те даже не са писма, а цели романи изпълнени с размисли, поезия и философия. Обожавах да получавам писма от него. Никога не ги четях веднага и набързо. За тях си трябваше специален момент на тишина и вглъбяване.
Тук са и писмата на Тони от Попово, също фен на Doors. Всяка седмица си разменяхме писма от по 20-30 страници, че и повече.
Море – небе, скали – зеленина… От противоположните неща възниква най-красивата хармония!!! Усмивки от невъобразимата родна Вселена, Вики, Балчик, 1998
Всъщност, нали Воев ни внуши, че няма последни неща, че всичко е относително. Кой знае, сигурно ловецът на сърца, краля на гущерите и русото момче с надрусан поглед още крачат между нас – самотни, съвсем обикновени, истински… И нали знаеш, който има очи, ще види…, Тони, Попово, 1996
Тук е и една бележка от Емо – съученик, който ме научи да слушам The Cure и с който и до днес се виждаме, за да работим и купонясваме заедно. Тук са и писма на колеги от университета, които се запиляха по Щатите; на Нат, с която се запознах през един прозорец на Преображенския Манастир и една зима се пързаляхме с найлони зад кафето до театъра в центъра на Търново (докато тя не си изкълчи крака); тук са и картички от Марк – мой приятел, който е имал щастието да бъде на концерт на Doors.
Немам нерви! Тук е блато, скука, глад, партизански песни и Коко с щека! Достатъчно, нали? Емо, Мальовица
Hello, Теди! О, ти дар Божи!… Да не се претовариш от учене на изпитите и да превъртиш, че какво още те правим после… Даката, Търново, 1997
Как е при теб купона? При мен нощите са вълнуващи, но се надявам да се върна преди да станат 1001! Нат, Дубай, 2001
Hey, Teddybear! I am now 2 days in South Africa and I really love it. Today we make wine tasting at 5 wine cellars. Big hug, Mark, 2002
Това са само малка част от писмата и то само на някои от хората. Имам още много. Чета. Някои редове ме разсмиват до сълзи, други ме натъжават. Но всичките ми топлят душата. Давам си сметка, че тези хора не са се променили и са си прекрасни и до днес. Още сме приятели, още се виждаме.
Отпивам от виното. Минава 2ч. след полунощ. Намирам едно кратко писъмце от приятел, на когото съм загубила дирите. Името му е много специфично, намирам го във фейса… „Ти ли си, приятелю?“
На сутринта намирам съобщение „Колко се радвам, че ме откри!“