…или чуден трибют в Клуб Терминал 1
Обичам да празнувам рождения си ден. Ама истински – с много приятели, силна музика и до сутринта. Не съм правила купон от няколко години обаче. Нямам настроение и нищо кой знае какво не правя. Ей така минава деня, черпя уж и толкова. Сега обаче усещам, че пак ми се е върнало желанието за парти, правя планове, купувам алкохол и… всичко отива по дяволите. Разболявам се и ми е адски криво.
Ходя на работа обаче, пиша си разни неща, хвърлям по едно око на фейса… и не мога да повярвам на очите си – трибют на The Doors в Терминала, седмица след рождения ми ден. Ама вие сериозно ли? Точно Doors, точно сега? Това е най-големият подарък, който мога да си поискам тази година. Честно.
Слушам Doors от подготве, когато излезе филма на Оливър Стоун с Вал Килмър и Мег Раян. Спомням си с подробности първият път, когато го гледах. Знам всичките им песни, имам доста ценно копие на No One Here Gets Out Alive, книга с поезията на Джим, и още много други неща, които ми носеха хора дето знаеха колко съм луда по тая банда. Освен това много приятели намерих покрай тази музика.
Мисля си да отида на тоя трибют и това е. Там ще почерпя явно, който дойде и както се случи. Мактуб. Трябва да се оправя дотогава. Още повече, че ще свирят Casual Threesome заедно с едни момчета дето не съм ги слушала преди – Ангел Дюлгеров и Милен Кукошаров. Casual Threesome са мнооого добри. За пръв път ги слушах на един акустичен концерт в Арт Клуба на “Цар Иван Асен II“. Знам, че са фенове на Doors, очаквам да избухнат.
Обаждам се на Деската и я уведомявам къде сме на 5-ти. Не и трябва много убеждаване. С Деси се знаем от преди детската градина. Буквално. Тя е моят човек за купони – винаги е в настроение, връзва ми се на акъла и не се притеснявам дали ще си изкара добре където и да сме, защото съм убедена че ще е така. И да не познава никой, Деси е пич – пие си Джеймисъна, намира си теми на разговор с всеки и се забавлява. Смее ми се по телефона и вика „Ти си групи, аз съм групи на групито“. Ти да видиш…
Пиша на Митака във фейса за концерта в Терминала. Той е полудял от работа, обаче ще дойде. Митака е един от малкото хора, които познавам първо от фейса. Беше ме потърсил по работа, намерил ме покрай един мой много добър приятел дето сега е гуру на копирайтинга. Така и не работихме тогава, но пък той ме запозна виртуално с музиката на Casual Threesome (и по-точно хита “Honey” на Никеца и Руди от RDMK), а после и реално с Никеца. Митака е виден хейтър или поне за такъв се представя. Всъщност обаче е добряк и е много кадърен в работата си.
С Деската отиваме в Терминала към 9.30ч, има малко хора още и даже се чудя дали ще се съберат достатъчно. Мисля си, че днес никой не слуша вече Doors, освен няколко човека, които познавам. Момичето на бара е супер мило, поръчвам литър Bushmills, много вода, много лед и й казвам да ме изгони, ако дойда пак. Тя се смее. Седим си с Деси двете с бутилка на първата маса до сцената и си говорим. Идва Митака, радва ни се и не спира да говори. Цяла вечер ни прегръща и е супер любвеобилен, после ни обяснява че е срещнал една жена. Изглежда щастлив и с Деската му се радваме.
Клубът се пълни, сцената е голяма, на метър над публиката. Идват страшно много хора, някои са облечени съвсем хипарски. На сцената излизат Иван (вокали и китара на Casual Threesome), Ники (вокали и бас-китара на Casual Threesome), Тодор – Моци (барабани на Casual Threesome), Ангел Дюлгеров (китара Tube Hedzzz, Freestyle) и Милен Кокушаров (клавишни). Поздравяват и забиват L.A.Woman. Атмосферата мигновено се нажежава. Всички започваме да пеем. Настръхвам.
Деската иска да ми каже нещо и се навеждам да я чуя. В следващият момент се обръщам и виждам Иван да лежи долу при публиката. Не мърда. Има кръв. Някой иска да го вдигне, една мацка пищи да не го местят. Митака звъни на 112, свързва се, обяснява и ме гледа „Какъв е адреса?“ „Ангел Кънчев“ 1. Честно, не знам как и защо съм го запомнила точно този адрес. Всички от бандата реагират супер адекватно, притискат му главата с кърпи, сменят ги. Продължава да не мърда вече доста време. Охраната светва лампите. На забавен каданс виждам единият китарист на Jin Monic да се опитва да викне помощ и той. Митака ме праща да му кажа, че линейката е на път вече и да помогне на докторите да стигнат до Иван. Страшно е. Всички са затаили дъх. Иван леко помръдва крака си и усещам как всички започват отново да дишат. Другите от бандата му помагат бавно да стане и той се обляга на сцената до нашата маса. Вземам една от водите, отварям я, отивам до него и му я подавам да пие. Той ме поглежда и даже ми благодари. „Ще се оправи“, мисля си.
Линейката пристига, докторът преглежда Иван, другите от бандата също са вътре. Пушим пред клуба и се питаме как е станало. Някой казва че Иван е залитнал, друг че се е спънал в кабел. Няма значение, чувстваме облекчение че е жив и че при него има лекар. Говорим си колко е трудно човек да реагира адекватно в такава ситуация. Връщаме се в Терминала, пием и коментираме нелепата ситуация и “адекватното начало за трибют на Doors“. След малко излиза Никеца и обяснява на всички, че линейката е взела Иван и че той е добре. После благодари на хората, че не са си тръгнали. “Ама ти наистина ли си мислеше, че ще си тръгнем ей така? Никой фен на Doors не би го направил“, мисля си. Но знам, че и той го знае.
Концертът започва отново. Никеца взима микрофона и времето спира. Пея с пълно гърло. Танцувам. Скачам. И пак пея. Знам всяка дума от всяка песен. Оглеждам се, около мен всички танцуват и пеят. Няма банда и публика, няма абсолютно никаква граница, всичко е едно. Това не е трибют на Doors, а едно кълбо от енергия и емоции, една уникална среща на хора с еднакви мисли и вкус. Момчетата на сцената се раздават напълно. Хората усещат и пеят.
Започва Alabama Song (Whiskey Bar), сипвам Bushmills в една чаша и я подавам към сцената. Никеца се усмихва, благодари и продължава да пее “Oh, show me the way to the next whiskey bar…” Някой друг му носи още едно питие.
Моци, Ангел и Милен свирят като за последно. Сякаш Джон Денсмор, Роби Кригер и Рей Манзарек забиват. До мен едно момче коментира с приятелката си „Само едни кожени панталони му липсват на Никеца“. Смея се. Ами да, с тази бяла риза съвсем прилича на Морисън. Илюзията е пълна. Всички сме на концерт на The Doors. Атмосферата е неописуема. Слушала съм много банди, била съм в различни клубове. Нищо не може да се сравни с емоцията тази вечер.
Не си спомням реда на песните, само знам че изпяха всичко което трябваше да се изпее, а аз не исках музиката да свършва. Спомням си много мили хора наоколо, всичките настроени приятелски, всичките пеят и танцуват. Деси си говори с Митака, нещо ми се радват и двамата че дивея. После Деската се опитва да снима с моя телефон, аз и правя разни знаци че снимките няма да станат добри.
За някои от песните се появява едно друго момче да пее, после разбирам че се казва Лъчезар. Много силен глас, евала. Деси скача и тя да танцува. Митака ни се радва и е бял и добър (нали е влюбен). Появяват се две красиви момичета и той ни запознава със сестрата на Никеца и нейна приятелка. Настаняват се на нашата маса и искам да ги черпя питие, но те вече си имат и не искат. Появяват се още две момчета, познати на Митака. Пеем, смеем се и танцуваме.
Момчетата не са спирали да свирят от 3 часа. Адреналинът е на макс, магията е пълна. И тогава на сцената се появява Иван с голяма бяла лепенка отзад на главата. Всички викаме и го аплодираме. Слага ръка на сърцето си и ни благодари. Викаме още по-силно. “Да продължим докъдето бяхме стигнали“… и подкарват отново L.A. Woman. Пее като звяр. “Ама той не трябва ли да лежи на тихо и тъмно, бееее“, говорим си с Деси и Митака, но танцуваме, и пеем, и ръкопляскаме после, и викаме докато ни заболят гърлата.
По някое време концертът свършва, част от хората си тръгват. Събираме се около масата и си говорим. Моци, барабанистът, се появява с някаква шапка и тъмни очила, другите пристигат и те. Излизаме да пушим, събрали сме се голяма групичка. Едни момичета са ми страшно познати, после се сещам че са ония свежарки от “Бар Безкрай“ на Градина. Някой дава тон за песен и другите избухват. Пеят нещо си, а ние се смеем и си говорим за нещата от живота с познатите на Митака. Четири часа е. Май трябва да си ходя, а не ми се тръгва.
На вратата се засичам със Сиси Сармата и се прегръщаме. “Тук ли са още Кежуълите?“, пита. Спомням си, че и той имаше някакво свирене тази вечер, но нищо не можеше да бие трибюта на Doors просто. “Къде ходиш бе, човек? Не съм те виждала от Търновските улици или май от някакъв последен концерт на “Шкода“ в Студентски преди мноого време.“ Той ми обяснява нещо и ми показва някакъв спортен вестник. Всеки е в собствения си филм. Не го разбирам, но му махам за чао, че Деската ме чака.
Тръгваме си и вървим по „Графа“ в 4 часа сутринта и се смеем. След няколко часа ще работя на макс и ще си вляза в матрицата, но не сега, не още…
Професионалните снимки са дело на Мариян Маринов Много благодаря, че ми даде да ги ползвам!
Първата и последната снимка са дело на Деси с моя телефон… то си личи 🙂