Най-хубавата музика се случва към 3-4 часа през нощта, в задушевни клубове като Суинга, когато всичко е истинско до болка.
Боли ме главата, почти нямам пари и имам толкова много работа, че би трябвало да не се отлепям от лаптопа. Обаче знам, че това е единствената вечер, в която мога да изляза. Освен това вече сме се разбрали с Деската, а точно на нея не мога (пък и не искам) да вържа тенекия. Отиваме да хапнем и подхващаме едни теми, дето толкова ни увличат, че почти не чувам телефона. Емката ми звъни, чакат ни в “Суинга” с Мина. Радвам се много, защото ги обичам и двамата, а се случва рядко да излизаме и да ги виждам въобще. Имахме уж уговорка, но понеже от началото на годината всички уговорки се провалят, някак леко бях оставила нещата да се случват от само себе си.
Към 11ч с Деси пристигаме в клуба и заварваме група Frontero да свирят, а нашите хора на първата маса пред сцената. Радваме си се взаимно, опитваме се да си кажем нещо, накрая се отказваме и само слушаме. През това време идва Митака с приятелката си… дааа, същата заради която беше влюбен и зашеметен на рождения ми ден. Нямаме уговорка да се виждаме и затова се радваме още повече на неочакваната си среща.
Със всяко ходене в “Суинга” се чувствам все повече вкъщи там. Паралелът с “Улицата” в Търново през студентските ми години е очебиен и многопластов. Бандата приключва първия си сет и се местим в другата зала да чуем Dirty Purchase, за които всъщност сме дошли тази вечер. Там вече се е настанил Митака с неговата компания и пазят места и за нас.
Това е стар запис от друго участие. Дано да се появи и такъв от събота на последната песен на Амалия и Никееца – кавъра на Waiting All Night.
За Dirty Purchase и особено за вокалистката им Амалия чух много ласкави отзиви от приятелка, на чиято преценка вярвам много. А Иван Лечев няма нужда от представяне. Оказва се, че и Никеца също пее с тях (виж тук). Енергията, която струи от сцената е много силна. Групата забива страшни парчета, музикантите са от много висока класа и се забавляват толкова много и толкова истински, колкото и публиката пред тях.
Разбира се, да се пише за музика е като да се описва картина – невъзможно е. Никога не съм могла да запомня кои песни е свирила бандата или в каква последователност, но от тази вечер помня цели две. Онемях на кавъра на Дженис Джоплин, изпят от Амалия и се разтопих на последната песен на Амалия и Никеца (кавъра Waiting All Night на Рудиментал) – напасването им беше уникално!
Това е последният сет, но никой не иска вечерта да свърши. Всички викаме “Още! Още!”, сякаш сме на някой стадион. Групата излиза пак. В публиката се усеща жажда за качествена музика, за такива вечери, за толкова добро прекарване. И от тогава си мисля, че най-хубавата музика се случва към 3-4 часа през нощта, в задушевни клубове като “Суинга”, когато всичко е истинско до болка.