…Музикантите на сцената бяха на толкова високо професионално ниво, че заслужават да пълнят стадиони. Имаха самочувствие, бяха абсолютно сигурни в музиката и в текстовете, вокалите за различните песни се сменяха с лекота. Усещаше се много ясно, че са фенове на The Doors. Да се каже, че свириха с цялата си душа ще е малко. Те правиха любов с музиката, със сцената, с публиката. И тя им отвръщаше с обожание. Атмосферата беше уникална и всички го усещаха…
Трибютът на The Doors, който мина в последния четвъртък на ноември, ми се стори добра причина да започна да пиша тук пак*. И това е така заради вдъхновението… и тоталния изстрел в небесата, който му даде трибюта.
Защото, някак усещах че ще стане така. Защото когато най-накрая се изръчках да изляза в студената вечер през седмицата и знаех че ме чака доста работа на другия ден… и през уикенда, това си беше чисто геройство. Но обичам музиката, точно тази музика, точно тази банда. И я обичам с цялото си сърце, от цяла вечност, с всеки ред от всеки текст и с всяка изсвирена нота… И знаех, че шанса да чуя тези песни, и то всичките на куп, е един (най-много два пъти) в годината.
Поради всички тези причини бях готова да ида в “Терминал 1” (дори и в понеделник вечер, ако се наложи) и да платя с кеф билета си и да знам, че пак ще го направя дори ако вдигнат цената му няколко пъти. Защото кое може да те вдъхнови повече от това да видиш този прекрасен и просторен клуб да се пълни до горе и то в по-голямата си част с хора, които са дори по-малки от теб и които се кефят не по-малко от теб на музиката на The Doors. Някак си започваш да си мислиш, че не всичко е загубено, че още има надежда за музиката, за нас и за бъдещето.
Трибютът на The Doors го правиха същите музиканти като миналата година през ноември. Излязоха на сцената сякаш ей така и забиха директно The End. Музиката и текста толкова силно ме удариха, че се хванах как си поемам дъх. Изпълниха всички песни на бандата, които исках да чуя и други, които сякаш бях забравила.
Музикантите на сцената бяха на толкова високо професионално ниво, че заслужават да пълнят стадиони. Имаха самочувствие, бяха абсолютно сигурни в музиката и в текстовете, вокалите за различните песни се сменяха с лекота. Усещаше се много ясно, че са фенове на The Doors. Да се каже, че свириха с цялата си душа ще е малко. Те правиха любов с музиката, със сцената, с публиката. И тя им отвръщаше с обожание. Атмосферата беше уникална и всички го усещаха.
Огледах се. Публиката беше полудяла. До мен група момчета пееха с цяло гърло. Пеех и аз. На метри от тях стоеше момче, което прегръщаше бременно момиче, а то танцуваше. Танцувах и аз. Аплодисментите бяха оглушителни след всяка песен.
Цялата вечер беше просто перфектна. Нямаше нужда от нищо повече.
Благодаря!
Професионалните снимки са дело на Contemporary Bohemians!
* Не пиша, не защото няма какво да разказвам, напротив – има много истории за разказване от лятото на 2015. Но нямам време, пък и от толкова писане на служебни неща нещо не ми остава вдъхновение за други текстове. Но кой знае, може би скоро 🙂